Цветанка Аврамова
Наскоро видях една снимка във Фейсбук, която ме жегна. Снимка, запечатала контейнер за смет, от който се подава жена, разтворила книга. А надписът над снимката гласеше закачливо: „България чете“… (https://www.facebook.com/photo.php?fbid=3048053141922482&set=a.797325283661957&type=3&theater). Замислих се дали България наистина чете. Народ, захвърлящ книгите си на боклука… Но и народ, който изважда същите тия книги от кофите за смет... Дали е случайно, че тази снимка се появява в навечерието на 24 май? Всъщност във времето между празника, разделен шизофренно на две половини (църковна и светска). Единия празнуваме с многолюдни ученически шествия, с „Върви, народе възродени!“, с цветя пред паметника на братята Кирил и Методий, с рецитации, речи на културни и полукултурни политици и общественици. И с мажоретки с палки и помпони, заменили обръчите и знаменцата на пионерките от миналото ни незабравимо. Нов типичен български продукт, този път made in USA. Поамериканчването и на този наш най-истински национален празник, както обичат да го наричат безцветни културтрегери от различни цветове, едва ли вече прави впечатление. Толкова бързо свикнахме с чуждите моди, че всичко българско и родно май накрая ще се окаже… чуждо…
На 24 май празнуваме Деня на българската писменост, но без нейния Създател. На 24 май разнуваме Деня на българската просвета, но без Просветителя. На 24 май празнуваме славянските първоучители – Кирил и Методий, но без Учителя. А другата половина празнуваме, коленичили в молитва пред иконата на светите братя. Шизофренно празнуване.
Разбирам, че в „тая държава“ днес далеч не всички са вярващи. Разбирам, че Църквата е отделена от държавата. Разбирам, че е по-добре един празник да се празнува два пъти, отколкото само веднъж (да не говорим за хич). Разбирам… Но от това не ми става по-празнично.
Ето, единият празник вече отмина. Тихо, незабележимо, без цветя на паметника. Но пък с цветя пред иконата. А само след няколко дни се задава и другият празник. Само че тази година и той май ще остане заключен под карантина, както беше заключен и парадът на Гергьовден. Без многолюдни шумни шествия, без „Върви, народе възродени!“, без мажоретки дори. Може би само по телевизията културните и не съвсем, грамотните и не съвсем, министри, политици и общественици, вместо цветя пред паметника, ще се надпреварват да поднасят пред наследниците на двамата братя своите цветисти послания, та да могат жадните за духовност души на тия наследници за пореден път да се напоят от бездуховната им духовност. За да може изстрадалият български учител за пореден път да се възхити от словесата на ония, които някога за пореден път е скъсал на матурата по български. За да може за пореден път да благодари на тия радетели за духовност, които облагат учебниците с ДДС, по-високо от това на хазартните игри…
Изхвърлената книга в контейнера е символ. Символ на изхвърленото Слово. Кога ли ще посегнем да извадим от контейнерите на душите си захвърлените букви? Буквите на Словото, станало плът (Йоан 1: 14). Кога ли?...
17.05.2020 г.
Публикувано в:
Българска реч, XXVI, 2020, № 1, 66–67.
Няма коментари:
Публикуване на коментар