Цветанка Аврамова
От доста време се каня да предложа някои книги от домашната си библиотека на читалищата. Отдавна съм зарината от книги – буквално спя върху тях, а непрекъснато купувам нови и нови. От ранно детство животът ми протича в тяхната компания и този факт може би предреши и избора ми на професия – отново свързана с книгите. Но днес, когато част от тях вече са прочетени, а други така и няма да разлистя, реших да ги подаря. И вместо да пиша постове в социалните мрежи, най-естественото бе да потърся връзка с читалищните библиотеки. Бях чула, че големите столични библиотеки все по-трудно приемат книги; искат пълен опис на предлаганата литература (всеки, който има няколко хиляди тома, знае какъв къртовски труд е това), от който после в най-добрия случай избират няколко десетки заглавия. Доста мои познати и колеги ми се оплакаха, та реших да не се занимавам с оялите се столични библиотеки и направо да се обърна към провинциалните. Там все ще имат нужда от книги, мислех си наивно.
Да, ама не съвсем. От едната читалищна библиотека ми казаха, че си обновяват библиотечния фонд и приемат само книги, издадени след 1980 г., а от другата – дори още по-нови – след 2000 г.! „Та хубавите книги са си хубави книги, няма значение годината на издаване!“ „Така ни е наредено“ – прозвуча бездушно в телефонната слушалка.
„Не се учудвам, коментира моя приятелка. – Знаеш ли колко хора днес предлагат книги – и никой не ги иска. Те смениха историята, тия книги вече не им трябват“.
Не им трябват!... Не ни трябват!...
Днес, в епохата на „умните смъртофони“ и електронните книги традиционните книжни издания за мнозина станаха излишни. Пък и защо децата ни да четат дълги и скучни романи, след като „Гугъл“ може за секунди да ти сдъвче основната сюжетна линия, да ти я опакова в лъскава подвързия, да ти внуши какво точно е искал да каже авторът. И вчера, и днес, ако на изпита по литература не напишеш това, което ти казва авторитетът – в миналото сборниците с анализи на литературни творби, днес интернетните разсъждения на други (или на същите) мастити литературни анализатори – ще те скъсат. А ако и след училищната скамейка се осмелиш да разсъждаваш със собствения си мозък и излезеш от матрицата на масовото мнение, ще те анатемосат. Нито вчера, в тоталитарното време, нито днес, във времето на пишман-демокрацията, самостоятелното мислене и изобщо мисленето не се толерират не само у нас, но и по света. Днес стремежът да бъде лишен човекът от това, по което се отличава от животните – мисленето и езика, сякаш е достигнал връхната си точка. Достатъчно е да послушаме как си говорят народните избраници – избрани не от друг, а от нашия мил, заспал, апатичен народ. Народ, който е готов да изхвърли старите си книги в контейнера за смет – ми когато библиотеките не ги искат….
Книгата у нас днес е приравнена на сиренето – старите книги са с изтекъл срок на годност. Какъв е срокът на годност на Паисиевата „История славянобългарска“, на Вазовия „Език свещен на моите деди“, на „Азбучна молитва“?!... Ако не дадем отговор на този въпрос още днес, утре може да сме се превърнали в безсловесна, безписмена, лесно управляема безлична маса, в „негоден човешки материал“. Ако днес не отговорим на този въпрос, ще се лишим от най-ценното си като народ – от своята история, която живее в книгите.
Книгите са душата на един народ. Колко дълго се живее без душа?...
